The Buoy (English version)

The man stood up and looked straight ahead. The sea lay behind the figures of the few men and women who had preferred the early morning beach to a late rise that day. He was aiming for the far buoy, which marked the boundary of the bay, but telling this to his wife was going to be no easy matter. She was afraid that something bad could happen to him if he ventured swimming farther out. The timing, however, was nearly perfect: there were just a few people in the water, it was nine o’clock in the morning, which meant that the water was going to be cold and he would be able to swim faster, but first and foremost, the motorboat had not started its daily cruising in a dangerously close vicinity to the buoy, yet.

“Where are you going?” she asked and looked up from her book “The Heart is a Lonely Hunter” by Carson McCullers.

“I’m going for a swim,” he said, “I might go just a bit out as the motorboat hasn't left yet.”

“Please don’t,” she said, her face entreating him to stay.

“Don’t worry. Everything will be fine. I won’t be going far.”

“You won’t be long, will you?” she asked looking him straight in the eyes.

“Everything will be fine… I’m telling you.”

“Think about us, Mariya and me” she said, her eyes pleading with him.

What nonsense, he thought, I’m always thinking of them. Couldn’t they understand that a bit out didn’t mean a kilometer out, it was just to the edge of the bay.

Fearing she could stop him if he stayed any longer, he turned his back to her and rushed for the water. He was wasting precious time. The motorboat could start any time now with the influx of new people on the beach. Indeed, he had to hurry up. He ran to the breaking waves on the beach covering a mosaic of broken clam shells. He carefully waded into the cold water as he wanted to avoid cutting himself on them. The water felt a bit colder than he had expected but this was only normal after last night’s storm had wreaked havoc on the small sea resort. The only way to enter such water is with full submersion of the body. The sudden cold can be dealt with within seconds. With these thoughts in mind he put on his goggles, took a deep breath and plunged forward. Cold waves instantly enwrapped his entire body covering it with goose bumps, his face feeling instant pain from the sharp coldness of the sea.

Once in the water, a green forest of seaweed instantly unfolded before his eyes undulating slowly with the stately motion of the waves. He glided over them feeling as though he was on a plane cutting low on the green forest. He had decided to swim only breaststroke to the buoy. He was going to be able to keep his strength that way and would be able to enjoy the panorama below him. Having passed the forest, he realized he had not seen the common dwellers of such habitats. The little fish might be a little farther out. A couple of strokes more and he found himself next to the first buoy. The depth there was around a meter and a half and he knew that very well. Wasting no time he went on as there was still a long way to the distant buoy. Also, he would have to listen to the nerve-wrecking constant buzz of the motorboat. If it went out he would have to come back immediately. He breathed in and slid forward, breathing out under the water, the only sound he could hear being that of the bubbles coming out of his mouth. The motorboat was apparently still waiting for clients and that gave him good chances for success.

The next moment he saw them. The small fish. They blinded him momentarily reflecting the sunlight of the strong July sun like a huge piece of mica and darted sideways so he could pass. He smiled to himself appreciating their courtesy and made more powerful strokes forward. Gradually the seaweed disappeared; bigger fish began to be seen, goby most likely, as far as he could tell and the sand underneath turned into miniature dunes formed by the perpetual motion of the waves back and forth. He swam ever onward with a steady relatively fast pace and soon felt that his left leg seemed to be slightly cramped. That was normal, too. It might be that he pushed harder with it. For an instant he thought that even if one of his legs got cramped, he should have no problems making it back to the shore. As he newly came up the surface he looked at his goal. It called him ever so distant and he put all his might into the forward motion to it. Suddenly he remembered what his wife had said on the beach and smiled to himself again. He really should speed it up or she might be worried and that was the last thing he wanted her to feel.

He could still see the sand bottom ever so clearly although where he was it was probably three meters deep. It crossed his mind that the sea was unbelievably clean so far down south. As he swam, though, he suddenly felt a colder layer of water cut through him like a knife. Last night’s storm had done its work well shuffling the water layers in an unpredictable way. He worked harder with his arms and legs, the sea massaging his body and giving him new strength. Up and down, up and down, with each complete stroke he could feel he was gaining distance to the coveted spot.

The buoy stood closer now. He paused for a second, turned around and looked at the beach. It stretched out long and distant and the parasols looked like small toy umbrellas ridiculously stuck in the sand. He felt invigorated being near his so desired goal. Very soon he was going to be there. He was savoring success, the water element was going to be conquered once more and once more he was going to prove himself to himself, mission accomplished. This was his one and only chance to do so as they were going back home the same day.

He stepped up the tempo as he inhaled and exhaled faster leaving the bottom deeper down, still as crystal clear as ever with the last grain of sand visible to the eye. There were no more than ten meters to the buoy when the sea bottom suddenly vanished from his view. He inadvertently stopped and peered though his goggles into the blackness below. What had happened? Perhaps a new swath of seaweed, or he might have reached the depth of ten meters where the bottom would not be seen even in a clear sea like this. He took a deep breath and lurched forward. Now he wanted to get to the buoy as fast as possible and go back right away. He could not figure out why the fact that he could not see the bottom had affected him in such a manner. There were hardly three meters to the buoy now when all of a sudden his heart began beating fast and strong in his chest. He stopped bewildered and tense. There was no time to think about why this was happening as his heart pounded painfully in his chest against the thick layers of sea all around him. He felt his face cramped, this being accompanied by two hands which grabbed him by the throat and held him tight. He frantically turned around and looked at the shore.

It loomed distant and hazy. The people, small as Lilliputians, crawled on it among some pins, which had to be the parasols. The sun shone hard in the sky beating down on him and there was not a single cloud there. He felt he was suffocating and his heart was beating faster and faster. If he waved for help, they would not see him. Even if they interpreted this as a call for help it would be too late for them to come to the rescue. If he cried, they would not hear him. The distance between him and them was too big and over all lay the sea with its thousands of sounds muffling his feeble attempts to break free. He then decided to lie on his back to calm himself down, but this only resulted in his heart beating even faster and more painfully. He thought it would burst at any moment now. Suddenly it dawned on him that he was going to die there, a few meters away from his nemesis-desire on a bright sunny day and the world was going to go on in its course – indifferent and happy without him. Happy with the exception of his wife and daughter.

This thought brought him with full force back to reality. There was no one to help him but himself at this moment. He turned on his chest and made for the shore. The bottom was an unfathomable black hole, which seemed to reach out for his beating heart to suck it in and silence it for ever. He closed his eyes and slid forward again. He felt he was making a progress despite all odds and as he swam towards the shore with his eyes closed he could be bothered no more by the black hole gaping open wide for him below. He plodded onward breathing in and out at regular intervals. If nothing else, he was coming close to the shore where she was waiting for him. His will power seemed to be giving fruits now. He was shortening the distance to the shore and each wave behind him propelled him forward. His heart lessened its frantic pace but still beat strong in his chest. The shore was definitely coming near now. He looked through his goggles and saw the bottom anew, still so clear and shiny with sun shadows chasing one another. He smiled and thought: it’s not gonna be today, thanks God. There would be more life for him and he was going to be part of the bright sunny day once more.

He was going to come ashore and the mission would be almost done. Soon he came near the first buoy and the seaweed. This time he looked at them as if he were a part of them, as if they were where he belonged. And indeed, he had come from a stroll in the green forests of the sea where he might have stayed for good.

He stepped on the beach slightly reeling and feeling faint. He walked slowly to his wife who was sitting on her towel, her book put aside.

“It seems to me you went really far,” an intense look on her face.

“Yes, he said slumping on his towel. He felt weak but his heart beat strong and steady.

“Did something happen?” she asked.

“Just a little stroll a bit farther out,” he said, “I said goodbye to the sea, for now.”

Разходка до Букурещ

Наложи ми се да ходя до Румъния. Това би трябвало да е нещо достатъчно тривиално поради непосредствената ни близост с тази държава, а и все пак нали бе построен Мостът на Дружбата да свързва в неразделна дружба братския български и румънски народ. Както се оказа след като поговорих с хора от Русе по ICQ, мостът не може да бъде преминат пеш. Това не беше кой знае каква изненада все пак. Човек като поживее известно време в България, научава че Джордж Оруел не случайно е написал 1984, и това което стои зад наименованията много често се различава от смисъла им, особено у нас. Така че се спрях на следващия момент – как може да се премине тогава този мост? Понеже тръгвах на това пътуване от Пловдив, реших че справка с интернет и разписанието на БДЖ там, ще може да даде някаква подходяща информация. Оказа се, че международните влакове се появяват на екрана като информация само ако човек избере уеб-сайта на английски. Това наистина ми се стори странно. Би трябвало един сайт, който предлага информация на два езика да я предлага по един и същи начин и на двата, но както и да е. Оттам разбрах, че нямаме шанс да пристигнем навреме за подходящ влак от Русе за Букурещ ако пътуваме с единствения влак за Русе от Пловдив в 23.05. Единственото решение за мен и Дияна бе да си вземем ужасно скъпи билети от бюро Рила в Пловдив за влака София – Москва през Букурещ за 19.30 и да пътуваме до София от Пловдив няколко часа по-рано. Другият алтернативен транспорт, който си остана като вариант в сферата на неизвестното, бе ферибота, за който се споменава в интернет. Като говорих с около 20 случайно избрани души от Русе, независимо от пол, възраст и занятие, стана ясно, че никой не знае как се движи този ферибот, какви са му цените и т.н. Mаршрутните таксита тръгвали когато се напълнят, a вариантът такси бе извън въпроса поради цената му – 150 лева. Все пак разстоянието Русе – Букурещ след още една справка стана ясно, че е 60 км. И така, след още няколко проверки относно румънската валута, таксита и т.н., която извърших по интернет отново и след като си бяхме резервирали стая за нощувка в един Youth Hostel – Villa Helga, заради близостта му до посолството, където имах работа на другия ден, тръгнахме от квартирата ни в Пловдив.

След такси до автогара Юг се качихме на рейса за София и там чакахме около час за въпросния влак през Букурещ. Бяхме си взели еднопосочни билети – след размисъл от около ден, решихме че е по-важно да стигнем там навреме – връщането все някак си щеше да стане.

И така, качихме се на влака в румънския вагон. Той бе доста по-чист от другите, нещо, което ми направи веднага впечатление. До Русе нищо интересно не се случи, освен това че спряха парното някъде към Плевен и постепенно започнах да се чувствам все едно съм герой от ненаписаната още Syberia III. След като се разходихме из вагоните, кондукторите ни обясниха, че можем и да седнем в друг вагон, както и че ще има откачвания и прикачвания на вагони в Русе, но там щеше да има и голям престой – така че да не се безпокоим. До Русе постепенно спряха парното и в останалите вагони, така че да се почувства пълната сила на студената декемврийска нощ. След като влака спря в Русе, осветлението в купето също изчезна. Ние бяхме в пълен мрак. Навън се виждаше надписа – Гара Русе. Също така се виждаха странни субекти облечени в гугли и дебели палта, които от време на време светваха с фенери в купето отвън. Беше около 1.30 през нощта. Аз се заслушах в разговорите извън влака опитвайки се да разбера кога той щеше да тръгне отново. Всичко което можех да чуя бяха откъслечни завалени думи на руски български и румънски. Влакът бе в пълен мрак, когато дойдоха българските митничари. Те ме осветиха с фенерчетата си и сравняваха физиономията ми с тази на международния ми паспорт, като светеха от близо в очите ми. Не знам защо Дияна не бе подложена на тази проверка. Може би голата ми глава събуди известни подозрения.

- Не си пътувал в чужбина досега, а? – каза човекът в униформа след като свали фенерчето от лицето ми и го насочи към останалата част от тялото ми.

- Не съм – отвърнах аз.

- За какво пътуваш? – попита пак той.

- По работа – отвърнах аз.

- Имаш работа в Букурещ? – каза той с удивление.

Наложи се да му обясня накратко защо пътуваме нататък.

- Чувал съм, че много ги връщат оттам – ми каза той, и допълни – но ти желая успех.

Аз му благодарих. Той излезе, аз погледнах към Дияна, която примигаше на парцали след ярката светлина в пълния мрак на купето.

- Видя ли че няма нищо страшно – каза ми тя с усмивка.

- Не съм казал че има – отвърнах и аз. Просто ми е студено и ми се ще да сме пристигнали вече.

Не бяхме говорили много, когато вратата на купето се отвори рязко и там влезе човек с гугла и фенер.

- Колко пaри? – изтърси човекът с гуглата като акцентува на а-то.

- Какво? – казах аз като скочих от седалката.

Вместо отговор човекът с гуглата излезе така рязко както и бе влязъл и не се върна половин час. През това време дойдоха други хора в дебели палта, но без гугли, с които говорих на български, поради много слабия им английски за целта на пътуването ни.

Човекът с гуглата отново нахлу в купето и повтори:

- Колко пари?

- Не разбирам – отвърнах аз

- Какво не разбираш – се сопна той.

- Колко пари имаш?

- Около 200 евро – отвърнах му.

- На човек колко? – попита той.

- По-малко от 200.

- Колко по-малко? Колко пари?

Нещо което не бях проверил в интернет бе дали трябва да водя този разговор, а още повече човекът в гуглата и дебелото палто нямаше никакви отличителни знаци за да го идентифицирам като митнически служител. Въпреки това реших да продължа за да не усложнявам нещата.

- 180 евро – казах – за двамата.

- Каде че ходиш с тези пари в Букурещ? Като немаш пари че си стоиш у България.

След което излезе и ме остави в почуда за смисъла на този разговор. Дияна бе на мнение, че всичко е в границите на нормалното, имайки предвид своето ходене до Гърция, преди настоящето ни пътуване до Букурещ. Според нея, гръцките митничари били още по-зле и много викали освен това.

След петнадесет минути човекът с гуглата се върна и каза:

- Дай паспортите.

Аз му ги подадох след което той пак изчезна. Излязох от купето и говорих за кратко с един друг българин в съседното купе. Това бе възрастен човек на около 70. Той ме успокои и каза че забавянията са нещо нормално, както и че бе дал паспорта си на човекът с гуглата, който се интересуваше живо от това кой колко пари имаше. Влакът междувременно потегли и премина по Дунав Мост. Леките вълни на Дунава проблясваха под нас с отблясъка на слабите лампи на самия мост, а аз си мислех за времето, когато Дунава е могъл да се премине по много други начини – един от тези, който ми дойде тогава наум – бе как Македонски от Немили Недраги прекосява замръзналия Дунав. Аз също си мислех, че ако бях тръгнал да го плувам отдавна щях да съм стигнал на другия бряг. Естествено, не предприех това преминаване по ред причини – една от които бе, че не се казвах Македонски, а и не бях герой от тази повест на Вазов.

Престоят в Гюргево също се характеризираше най-вече с дължината си – два часа и половина румънските митничари правиха справка на компютрите си относно пътниците, а ние си стояхме в купетата и се опитвахме да мислим за по-добри неща в пълния мрак и студ.

След като влака най-сетне напусна Гюргево се опитвах да видя нещо от пейзажа отвън, но това бе невъзможно. Мракът отвън бе тотален и бе в пълен унисон с този в купето. Лъч светлина в тази ситуация дойде от парното, което бе отново пуснато.

След като ни върнаха и паспортите попитах един доста по-дружелюбен румънски митничар, който знаеше и малко повече английски коя по ред спирка е Gara de Nord. Оказа се че трябва да внимаваме, тъй като това била единствената спирка в Букурещ, а ние съвсем нямахме намерение да отиваме до Киев или Москва този ден.

Пътуването от Гюргево отне учудващо много време предвид краткото разстояние. Влакът ту намаляваше, ту забързваше, ту спираше, но където и да се случваше това, около нас винаги бе пълен мрак и аз си дадох сметка, че в България видимостта бе като че ли малко по-голяма.

След час и половина видях как други хора в купетата се размърдаха и излязоха на коридора. Очевидно приближавахме до Букурещ. Аз и Дияна си взехме чантите и ги последвахме. Влакът навлезе в града в зазоряващата се утрин към 6.30.

Слязохме и към нас веднага се спуснаха тълпа от мърляви мъже в шуби, които ми предлагаха такси услуги. Бях предупреден от Bucharest Guide от интернет никога да не използвам услугите им, но както се оказа, пак се наложи да стигна до тях около 20 минути по-късно. Аз и Дияна ги подминахме и отидохме до най-близкото чейндж бюро. Бях проверил за курса евро – леи и той бе 1 евро за 38000 леи и нещо. Бюрото купуваше еврото на убийствено нисък курс, както и можеше да се очаква – 36000 леи за евро. Сменихме 10 евро и по настояване на Дияна пихме едно кафе в местния McDonald’s, което се оказа на цена 3 евро за две кафета. Аз лично изпитвах инстинктивното желание да напусна района на гарата максимално по-бързо. В ресторанта за бързо хранене питах на английски младежи от обслужващия персонал за такситата, които се препоръчваха в сайта на вилата, те неизменно отвръщаха на въпроса ми: “Do you speak English?” с “Yes, a little.” и се усмихваха, след което ми казваха, че нямат и представа къде да ги намерим и че можем да ги срещнем само с много късмет. След кафето напуснахме гарата отново преследвани от странно мръсни хора, твърдящи че са таксиметрови шофьори. На автобусната спирка ми стана ясно, че скоро рейс няма да има. Беше неделя и не се виждаше никакъв друг транспорт освен таксита. Като имах предвид че би трябвало да ме таксуват 1,5 евро до тази вила, попитах колко ще ми вземат таксиметровите шофьори от гарата. Те ми казаха 150000 леи, което, както всеки може да изчисли бе приблизително 4 евро. Накрая дойде най-одърпаният от всички от тази компания и ми каза, че ще ни закара за 100 000. Това звучеше по-добре и аз приех. Колата му, обаче, направо ме изуми – една от онези дачии, които в България не могат повече да се видят в движение – мисля че бе на повече от 30 години и червена на цвят. Качихме се в този гълъбарник на колела, който не беше дори такси и шофьорът тръгна с пълен ляв без всякакъв мигач, псувайки колата, на която и се наложи от около 50 км в час да спре на място за да не се блъсне с неговата дачия. Когато наближихме отправната точка за мен Piata Gemini, той спря скрибуцащата с жални стонове развалина и поиска от мен 110 000 леи. Аз обаче му дадох уговорените 100 000 и напуснахме бараката като се опитвахме да се ориентираме в непознатата ситуация. Бях допуснал една много голяма грешка. Мислех, че ще мога да вляза в коя да е интернет зала и да проверя точния адрес на вилата. Както се оказа, обаче, интернет зали не се виждаха никъде. Питах минувачи на английски и на френски къде има такива, но никой не знаеше. Никой не бе и чувал за самата вила. Намирахме се в един изключително самотен град в неделя сутрин. Бях чувал, че населението на Букурещ надхвърля 3 000 000 души, но това което видях ме накара да мисля, че дори в Асеновград могат да се видят повече хора в неделен ден. Виждах трамвайните линии, но нямаше никакви трамваи. Виждах също и тролейбусни линии, но тролеи не се виждаха никакви. Виждах и една автобусна спирка, но след като се оглеждахме на Piata Gemini около 10 минути, не видяхме никакъв рейс. Имаше минимален трафик на коли, които се движеха прекалено бавно според представите ми от Пловдив. Накрая питахме един таксиметров шофьор, който знаеше къде е вилата, но искаше да ни закара там, а не да ни каже къде е тя. Поради липса на какъвто и да е друг избор и с перспективата да кръжим около мястото в орбита от 50-100 метра, както и поради факта че бяхме изложени на продължителното влияние на пронизващия студ, се съгласихме и това ни струваше още едно евро. В крайна сметка мошениците от гарата знаеха цената на пътуването в неделен ден, така както я научихме и ние.

Вилата се оказа на не повече от 50 метра оттам откъдето взехме таксито. Когато влязохме в наистина много приятната уютна вила, ни предстоеше още една изненада – цената на стая се бе покачила поради инсталирането на алуминиева дограма на прозорците и вратите. Момичето от рецепцията говореше супер английски и усмихвайки се ни обясни цялата ситуация – можехме да спим в обща стая, в която нямаше да бъдат настанявани други хора този ден, на по-ниска цена. След като се настанихме, тя ни даде част от карта на града като с маркер начерта маршрута ни до посолството. Оказа се че наистина е сравнително близо. Тя също така ме предупреди за това че дигитални фотоапарати и камери се дърпат направо от вратовете на туристите. Аз и казах, че това вече го бях чел в Bucharest Guide в интернет. Според пътеводителя там, това се е превърнало за мнозина във full time occupation, в превод - занаят, която се работи на пълен работен ден. Според нея любима жертва били американските туристи, които твърде очебийно показвали тези апарати и така вървели по улицата, като че ли нищо не забелязвали около себе си. Аз си помислих, че румънските специализирани крадци едва ли ще променят природата на безгрижния американски турист за добро или лошо. След като разбрахме как да стигнем до посолството решихме да се възползваме от безплатната закуска, за която се споменава и в сайта на вилата. Там заварихме едно българско момиче с къса руса коса. Тя си мажеше филия с маргарин Рама и конфитюр и пиеше кафе. Аз бях много приятно изненадан от срещата. След като се запознахме с нея и казах:

- Имам усещането, че се намирам в най-мошеническия град в света. Населението на гарата ми се струва, че се състои от два типа хора – туристи и мошеници, като мошениците се два пъти повече от туристите.

- Това за гарата е вярно – каза Руслана, която беше от София и работеше в някакъв град в Румъния северно от Букурещ, но не трябва да съдиш румънците прекалено строго. Чаушеску почти ги е уморил от глад. Докато ти и аз сме ходили на лагери и зиме, и лете и сме живели горе-долу нормално, те са били на купонна система. Сега това за тях е като събуждане от робство и е естествено да се държат така с туристите.

- Защо да е естествено? – казах аз - Ние така ли се държим с тях?

- Ние сме си ние, а те са си те – каза Руслана.

- Просто на тях комунизма им дойде малко много, а после и тази революция. Обикновеният румънец, обаче, е изключително честен човек. Например, хазяйката ми няма никога дори да и дойде на ум да влезе в стаята ми, да не говорим да вземе нещо от нея.

След като разменихме още малко приказки с нея, се качихме в стаята си и си починахме за около 2 часа. После се разходихме по булевард Дачия, който свързва Piata Gemini с Piata Romana, два площада известни на почти всеки жител в града. След като стъпихме на булеварда бяхме смаяни от изключителната архитектура на всяка сграда на този булевард. Те всички бяха стари, но в добро състояние, огромни в нео-романски стил, като всяка една бе уникална сама за себе си и не приличаше на никоя друга. Всяка една от тях бе дворец със свое собствено излъчване. Като се има предвид височината им, разбрах напълно американските туристи, които стъпвайки на булеварда са забравяли всичко около себе си и са гледали нагоре към чудните покриви на сградите, които се виждаха зад върховете на дърветата до самите сгради. Описването на всяка една от тези сгради би могло да отнеме страници. Те просто трябва да бъдат видяни. Дори снимка с най-високо качество не може да предаде и бегло тяхното изключително излъчване и обаяние. Повечето от тези сгради сега са посолства или библиотеки или нещо друго, което не може да се определи. При опита ми да снимам сградите, обаче, ми махаха да не го правя охраняващите войници отвън. Така и не разбрах защо да не мога да снимам сградите, като повечето така или иначе са снимани и ги има в интернет. Но дори и там прочетох, че фотографите се имали проблеми със снимките.

След като премина първоначалното ни смайване от тази неочаквана красота се сетихме, че ни болят гърлата. Така и нямаше отворени аптеки в неделя наоколо. Оказа се, че единствените работещи са денонощните, които пък никой не знаеше къде са, освен момичетата от рецепцията на вилата, които като че ли знаеха всичко. На същия този булевард видяхме един Дюнер и решихме да се опитаме да се нахраним евтино – както стана ясно евтина храна в центъра на Букурещ са само така наречените govregi, т.е. гевреци за които имаше опашка и които бяха малки, сравнително скъпи сравнени с еквивалентите им в България, безвкусни и прекалено солени. Това което ми направи много приятно впечатление от хората, които видяхме на центъра бяха младите хора, които се опитваха да ни упътят и да упражнят английския си с неизменната си извинителна усмивка ако не знаеха нещо. Те всички бяха доста по-модни в сравнение с момчетата и момичетата в България. Аз знаех от Дияна, че розовото е на мода тази година и наистина момичетата бяха облечени в розови поли и якета с неизменните каскети и баски в розово.

На другия ден се събудихме в един съвсем друг Букурещ. Разходката ни до Piata Romana не бе толкова лесна поради изключително тежкия трафик на хора и коли. На светофарите се събираха по около 100 души на едно преминаване както в София, а дори и още повече. Магазините бяха всички отворени. На мен ми харесаха цените на книгите на румънски – по мои изчисления не повече от 5-6 лева за преведена книга на Стивън Кинг например или Пауло Куелю. Бяхме си взели довиждане с изключително дружелюбните момичета от рецепцията на вилата и имахме малко време за разглеждане на града. Piata Romana е всъщност пресечна точка на може би 8 улици, от които поне 4 булеварда. Перпендикулярно на булевард Дачия и в ляво от посоката, от която идвахме от вилата се намира Terra Nova, магазин за италианска мода, където купих на Дияна едно поло и една пола за 1 000 000 леи като това бе с намалението от 50%. Препоръчвам на всеки да отиде там и да се почувства милионер. Много е освобождаващо усещането наистина да влезеш в магазин с един милион в джоба си и да го изхарчиш за 5 секунди.

След като свършихме работата в посолството имахме много малко време останало за малко подаръци за близки и след като питахме как да стигнем до меко казано неприятната гара, решихме че най-добре е с метрото. За човек, който никога не го е ползвал, букурещкото метро си е цяло преживяване поради липсата на ясни знаци на спирките и смяната на влакчетата през една спирка, като маневрите за стигане до следващата спирка за хващане на другото влакче са умопомрачителни. Най-добро обяснение получихме от едно момче, което бе според мен на не повече от 16 години. Той говореше и най-добър английски от всички с които говорихме този ден.

На излизане от метрото ни предстоеше първата неприятна изненада на гарата. Поискаха ни по 10 000 леи за да влезем в нея. Хората, които направиха това бяха облечени в някакви униформи, но от всичко което вече бях видял се питах дали не са някакви други тясно специализирани мошеници. Така и не можах да разбера това тогава защото някои от пътниците на метрото доста бързо минаваха оттам и не си плащаха,а други плащаха. Явно бяхме жертва на относително бавната си скорост, а и бяхме безпогрешно идентифицирани като нови в града. На самата гара, намерихме пак с питане, къде е касата за международни пътувания. Там заварих разплута смугла дама в синя униформа, която бе отпуснала напълно тялото си на два стола – единият бе поел основната част от тялото и, а на другия небрежно почиваха събутите и крака по чорапи. Изненадата ми да видя точно това на единственото гише, където се продават международни билети съвсем не бе малка, но човек бързо свиква в Букурещ с рязко сменящи се гледки, където неоценимия лукс съжителства в непосредствена близост с мизерията. Жената определено изглеждаше ядосана от това че ме видя пред себе си и когато я попитах дали можем да вземем билети за Русе, ми каза че няма да можем да пътуваме обратно, защото компютърът им нямал връзка с България. Това ми се стори повече от абсурдно. Какво общо имахме ние с проблемите на връзката? След като мина първоначалното неприятно усещане от тази поредна лоша изненада на гарата, я попитах дали не може да се направи нещо по въпроса. Тя каза че не може и блъсна прозорчето на гишето в лицето ми, така че то се затвори с трясък. Бях наистина изумен. Тогава до мен дойде един от многото навъртащи се наблизо цигани и ми каза, че може да ми продаде билет до София за 850 000 леи. Сумата бе огромна разбира се. Все пак, от любопитство разгледах билета. Изглеждаше си съвсем наред и дори пишеше до кога е валиден. Тогава, за да го откажа от идеята да ми продава билети до София, му казах, че ми трябва не един, а два билета. Какво бе смайването ми, когато той измъкна още един билет до София! Имах чувството, че и 5 билета до София да му бях поискал, щеше да ги измъкне на момента. Тогава му казах, че ми трябват билети до Русе и той ми каза, че в момента нямал такива, но да почакам малко и щял да има. Започнах наистина да се чувствам доста странно. Изглежда в тази държава, или поне на Gara de Nord, всичко можеше да стане по алтернативен начин на регламентирания. След 20 минути отидох пак до международното гише с надеждата да хвана внушителната продавачка на билети там в по-добро настроение. И така, отидох там и застанах почтително пред гишето и. След около две минути тя ме забеляза и ме попита какво искам. Казах и, че пак ме води същата работа – моето странно желание да стигна до Русе с влак. Тя ми каза троснато, че връзка с България още няма и малко преди да блъсне прозорчето в лицето ми отново, аз го хванах и и обясних, че е жизнено важно да се приберем в България тази вечер. Тогава тя каза, че може да се направи нещо. Аз също бях сигурен, че трябва да има някакво решение на ситуацията. Тогава ми каза, че не може да ни продаде билети с номера на местата и, че ще трябва да доплатим във влака, за да ги резервираме. Аз нямах, разбира се нищо против, и така билетът струваше 215 000 леи на човек с доплащане във влака на място до 350 000 леи на билет до Русе. Много доволен от това развитие на нещата, побързах да се махна от гишето, преди да се върне циганинът, който говореше сносен английски и работеше в конкуренция с касите за билети. Както се оказа по-късно във влака, съществува и по-евтин начин за стигане до Русе от Gara de Nord. И така, върнах се в McDonald’s, където Дияна допиваше кафето си, след което отидохме до влака. Бе отново вечер 7.30 часа, времето на тръгване от София. Качихме се в едно от купетата за София и там намерихме момче и момиче, които се оказаха българи, студенти в Букурещ. След неприятните впечатления от гарата се чувствах щастлив отново в компанията на българи. Запознахме се и по време на пътуването ни до Гюргево, което на румънски се пише Gurgyu, говорехме за живота им там и техните впечатления от Букурещ и Румъния. Според момчето, което се казваше Иван, Букурещ надвишава 4 000 000 жители. Условията били идеални за чуждестранни студенти. Самото им образование е безплатно и даже получават стипендия от 50 $ месечно. Двамата говореха румънски много добре, в което се убедих от разговора им с румънката, която пътуваше с нас и с която щеше да се случи нещо което окончателно да оформи впечатленията ни за тези два дни. Междувременно дойдоха кондукторите и аз подадох билетите ни, а момичето, което се казваше Наталия, подаде вместо билети две банкноти от 100 000 леи. Кондукторът върна билетите ни и кимна, а пластмасовите румънски банкноти взе без да каже и дума. След като излезе, Наталия се засмя и в отговор на учудения ми поглед каза:

- От гарата за Русе билети не се вземат. Това е вътрешна линия. Даваш на кондуктора 100 000 леи и това е.

- Никога ли няма проблеми? – попитах аз.

- Никога – отговори тя – и няма защо да има. Те си докарват добър доход така, а и за нас е много добре. Излиза ни по 5 лева на човек да се върнем от Букурещ в Русе.

Иван допълни:

- Корупцията е на много по-ниско ниво отколкото в България. Затова и страната им буксува. Иначе с тези природни ресурси и с туризма досега да са се оправили.

В Гюргево ние нямахме никакви проблеми с румънските митничари, но това далеч не бе ситуацията с момичето от Румъния. Тя първо трябваше да покаже в брой 250 евро, а след като ги показа и митничарите ги преброиха в купето, я попитаха дали има обратен билет. Тя нямаше такъв и след това я извикаха навън от купето. След малко се върна разплакана и каза, че са и казали да слезе от влака. Това бе поредната ситуация, която ме остави без думи. Чувствах, че се върши престъпление спрямо едно беззащитно човешко същество като я наблюдавах да се отдалечава хлипайки отвън влака с 5 чанти, като след нея вървяха леко прегърбените и забулени с гугли румънските митничари.

После научих от Иван и Наталия повече подробности. Тя се е опитвала да стигне Италия през София. Явно за да спести пари се бе решила да пътува с влак. Според Иван, доста по-малко проблеми има в пътуването с автобус, но е и доста по-скъпо. Наталия допълни:

- Явно не им е бутнала. Те са и искали, ама не им е дала, иначе щяха да я пуснат.

- Какво ще стане после с нея? – попитах аз.

- Какво!? – ще я върнат с влака за Букурещ утре сутринта – каза Наталия.

- И като се замисля, ще стои в Гюргево на митницата от сега 10.00 вечерта чак до 6.00 утре сутринта – каза Иван.

- Какво ли не е видял този влак – каза Наталия и въздъхна.

Като навлязохме в Русе се чуха силни тупвания като от тежки предмети, които като че падаха от влака.

- Какво става? – попитах аз.

- Хвърлят килимите – каза небрежно Наталия.

- Килими?! - казах неразбиращо аз.

- Да килими, долу чака някой да ги прибере преди влака да стигне до гара Русе и да започне митническата проверка – отговори тя.

Тогава си спомних, че бях видял голямо количество картини на перона, от който тръгваше влака, които ги товареха в един от вагоните.

- Май има доста неща, които се превозват с този влак – казах аз.

- Нямаш и представа – отвърна Иван и двамата с Наталия избухнаха в смях.

На гара Русе слязохме за да обменим пред гарата евро в левове, както и леи в левове при „чейнджъджиите”, както са известни там – хора, които разменяха пари на място пред гарата под светлините на лампите. След това стана ясно, че сме изпуснали с час влака за Пловдив. Следващия щял да бъде пак вечерта на другия ден. При тази ситуация, решихме да си вземем билети до София и оттам да се приберем. Пътувахме до София опитвайки се да спим във влака, на който пак изключиха парното. Иван и Наталия изглеждаха напълно свикнали със студа във влака и запазиха доброто си настроение до София, където се разделихме. Дияна и аз си купихме билети за Пловдив и се качихме на влака, който тръгваше след 30 минути за Бургас през Пловдив. Бяхме много уморени. Настанихме се във вагона, който този път бе отоплен и мълчахме. Страшно много неща се бяха случили за тези два дни. Аз гледах през прозореца сивия зимен пейзаж на ранното утро и си мислех за магнетичния град Букурещ известен още като Le Petit Paris – Малкият Париж със неговите ярки контрасти на красиво и грозно, за хората му – добри и лоши, за високо специализираните крадци и мошеници там, подобни на които могат да се намерят само в романите на Дикенс за Англия от IX век. Мислех си, че за краткото време там не сме видели и една хилядна от този град. Какъв ли щеше да изглежда той когато падне сняг. Жалко че нямаше да можем да видим поредното му преобразяване през дълбоката зима. Мислех си още за румънското момиче, на което не бе разрешено да напусне страната и да работи в Италия само защото не бе предвидила подкуп на митничар в средствата, които бе взела със себе си и за това колко малко човечност често има в човешките взаимоотношения.

На гарата слязохме и си взехме такси до квартирата ни. След като спахме непробудно около 3 часа аз станах, наметнах якето си и отидох до близкия магазин да купя нещо за ядене. Мислех си колко невероятно е, че вървя пак из улиците на Кючук Париж в Пловдив в сутрешната мъгла и като затварях сънливите си още очи на почти всяка крачка виждах пред себе си изумително красивите сгради на Букурещ в топлите слънчеви следобеди на неделя и понеделник. Когато се озовах до магазинчето, казах на продавачката, че искам 2 баници и шише боза, бръкнах в джоба си и извадих шепата си. Ликовете на православни светци ме гледаха от монети от 500 до 5000 леи.

The Teacher (English version)

The teacher Ivan Petrov walked into the teachers’ room greeted by the thick and common for this time of year smell of rotting flesh.

A rat had died behind the heavy shelves opposite the windows but that came as no surprise for this was the season of the rats. They died there every year and rotted away at leisure from February till May and there was nothing that could be done about it. This was God’s way. He breathed in deeply the heavy smell and stepped up to the windows. His first thought was to open them all but then he remembered the purpose of his visit here today. For more than a year he had been marked as the Black Sheep by the school management and for a good reason, too. For example, the thing that had frayed their nerves to the edge was a passing remark of his on the case of the red stain that had been found in the history box in the school register the previous week:

“What is this?” asks the aging music teacher. “Looks like blood to me.”

“Someone has been having sex on the register again,” he casually observes.

“Sex?” the music teacher is startled, her signature in the sign box checked midway.

“Again?” chimes in the history teacher. That means this has happened before.”

“Of course,” he replies. "As a matter of fact, it happens quite often.”

“Couldn’t you marvel at these desires!” laughs the Bulgarian Language teacher rising up from the tattered chair by the shelves under the direct impact of the first school bell.

“What a smell, really! It seems to me there’s more than one dead rat here. How could they have had sex in these conditions?”

“One could say that this is a rat pandemic or something, but this is rather like love in the time of cholera. No dead rats could stand in its way!” he says and leaves the room.

He was half way through the next class when the door of his shabby room with holes in the walls and peeling paint opened and the school hygienist told him that the principal wanted to see him.

In the principal’s office it was elucidated to him that remarks like his were not going to be tolerated any more – frivolous and undermining the reputation of the school as institution. He was reminded of other gruesome crimes that he had committed like the systematic neglect of keeping the attendance record and his unrhythmical examinations. To the above said they rubbed in the already fading memory of his being reprimanded three times in teachers’ meetings for managerial decisions, something connected with a long story in which he believed he was an innocent victim.

The teacher Petrov knew that he might be able to retire without having been fired, on the other hand the thought of the possible firing was going to haunt him till the rest of his working days and no one could tell how many they would be. After the last incident with the school management in his mind had lodged an idea. There was an elegant way of breaking the stalemate. There was only one solution, one way to end it all – their desire to fire him in a grand, spectacular and edifying manner to all the rest and his inner denial of the label stupid teacher, who could bear all injustice in the world and live off social assistance, which passed for a salary, put up with the stench of the dead rats, which for no known reason, chose the shelves in the teachers’ room as their last repose and the thousands of other things which made his profession detestable and repugnant to himself. He went to the nearest window and opened it. It was right above the powerful comparatively new Opel of the principal. Ivan Petrov looked at the computer next to it, which had no printer, and also due to the lack of internet access in the school, was rendered completely useless . Then he lifted the computer and held it out of the window.

He looked outside.

Students were playing badminton in the schoolyard. Birds were chirping in the crisp morning air and in the music room students were singing “I Believe in You” by Quiora. Below, positioned directly under the window, the crimson colored Opel Omega metallic hurt his eyes in the strong March sun. He shuddered as if waking from a trance and released the computer on to the window-sill. What foolishness this was going to be! He wiped with his hand the sweat that had stood out on his forehead. He stayed there for one lingering moment listening to the song of the birds. Then he looked down again and was newly blinded by the alloyed wheels, the window-panes and the trunk of the car. He turned around and the sticky thick smell hit his nostrils with the amplified force of stale air kept in an enclosed space. Thinking no more, Ivan Petrov took the computer in his hands and flung it with all his might into the scorching sunlight. He managed to see the computer smash the windshield of the car with an effective crash accompanied by the powerful car alarm system which deafened the last remaining vestige of reasoning in his mind. He turned around and took in his hands the cheap 14-inch monitor and hurled it as hard as he could towards the shiny fancy car, steeped in March sunlight. Grinning, he stepped back and heard the footsteps running towards the teachers’ room. He remembered with a pang of remorse that he had robbed the Math teacher of his only joy in life. He used to spend all his gap hours playing pinball on that computer, and in spite of the heavy rat smell in the room, had reached the stunning and unreachable 40 000 000 points.