Шамандурата

Мъжът се изправи и погледна пред себе си. Морето се виждаше зад фигурите на малкото мъже и жени, уважили сутрешния плаж.
Целта му бе далечната шамандура, която маркираше рамките на залива, само че нямаше да му бъде лесно да каже това на жена си. Тя много се притесняваше, че нещо може да му се случи, ако отиде навътре. Моментът за плуване иначе бе повече от подходящ: нямаше много хора във водата, бе около девет сутринта, което означаваше, че водата ще е студена и ще може да плува по-бързо, и главната причина – моторницата не бе започнала да прави курсове в опасна близост до шамандурата.
- Къде отиваш – попита тя и вдигна поглед от „Сърцето е самотен ловец” на Карсън Маккалърс.
- Ще плувам малко. Може да отида малко по-навътре понеже моторницата още не е тръгнала.
- Недей – каза му тя загрижено, а лицето и се молеше.
- Не се притеснявай. Всичко е наред. Няма да ходя много далече.
- Нали няма да се бавиш – каза тя и го гледаше право в очите.
- Няма... не повече от двайсет минути.
- Моля те мисли за нас – за мен и за Мария.
Що за глупост - помисли си той, та аз винаги мисля за тях. Как не можеха хората да разберат, че малко по-навътре не значи един километър по-навътре, а само до рамките на залива.
- Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред... след като ти казвам.
- Мисли си за нас – каза му тя и го изпрати с умолителен поглед.
Той и обърна гръб и тръгна бързо към водата. Губеше ценно време. Моторницата можеше да тръгне всеки момент с прииждането на нови хора на плажа, които искаха да се изфукат пред близките си и наистина трябваше да се побърза.
Той се затича леко и стигна до разбиващите се вълни върху мозайката от счупени мидени черупки. След това внимателно пристъпи върху тях за да не се пореже и постепенно нагази в студената вода. Водата като че бе малко по-студена, отколкото бе очаквал, но това също бе нормално след среднощната буря, разразила се над малкото курортно селище. Единственият начин да се влезе в такава вода, е да се влезе веднага с пълно потапяне на тялото. Внезапният студ се преодолява за секунди. С тези мисли предвид, той си сложи плувните очила, пое дъх и се плъзна напред. Студени вълни го обляха и кожата му за секунда настръхна, а лицето му изпита моментна болка от резкия студ. Пред очите му се разгърна зелена гора от водорасли, които се полюшваха плавно с движението на вълните над тях. Той се плъзна над тях като усещането бе все едно, е на самолет летящ с нисък бръснещ полет над зелена гора. Беше решил да плува само бруст до шамандурата. Така нямаше да се измори и щеше да може да наблюдава всичко, което се вижда под него. След като прелетя над гората си даде сметка, че не е видял обичайните обитатели на такива пояси от водорасли. Малките рибки може би бяха по-нататък. След още няколко загребвания, вече бе до първата шамандура. Там дълбочината бе около метър и петдесет и той го знаеше много добре. Без да губи време, продължи напред. Пътят до втората – далечна шамандура, не бе толкова малък, а освен това трябваше да се заслушва за постоянното леко бръмчене на моторницата. Ако тя тръгнеше, щеше да се наложи да се връща.
Той поемаше въздух и се впускаше напред, издишаше под водата и единствения шум, който чуваше бе този на мехурчетата излизащи от устата му. Моторницата явно още чакаше клиенти и това му даваше добър шанс за успех. В следващия момент, изведнъж видя малките рибки. Те ослепително блеснаха със светлината на отразеното слънце като огромно парче слюда и след това се стрелнаха като една в страни от пътя му. Той се усмихна мислено и загреба още по-мощно напред. Постепенно изчезнаха всякакви водорасли, започнаха да се виждат по-големи риби, попчета най-вероятно, доколкото той можеше да ги определи, а пясъкът под него се превърна в миниатюрни малки дюни образувани от непрекъснатото движение на вълните напред и назад. Той плуваше все напред с еднакво сравнително бързо темпо и скоро усети, че левия му крак бе като че ли леко изтръпнал. Това също бе нормално. Може би изтласкваше водата по-силно с него. За момент си помисли, че дори да се схване единия му крак, не би трябвало да има никакви проблеми да излезе на брега с плуване. С поредното изплуване над водата, погледна към целта си. Тя го зовеше, все така далечна, и той вложи всички свои усилия в движението напред. Внезапно се сети какво бе казала жена му и отново се усмихна наум. Трябваше да побърза иначе тя щеше да се притесни, а това бе последното нещо, което той искаше да и причини.
Пясъчното дъно се виждаше все така ясно, въпреки че дълбочината бе най-вероятно около три метра. Мина му през ум колко чисто бе морето толкова далече на юг. С плуването все по-навътре изведнъж усети как го прерязва като с нож по-студен слой вода. Явно бурята предишната нощ бе свършила работата си размесвайки водните пластове. Шамандурата вече не бе толкова далече. За секунда спря, обърна се и погледна към брега. Той изглеждаше дълъг, а чадърите за слънце приличаха на малки детски чадърчета нелепо забити в пясъка. Обзе го прилив на свежа енергия с приближаването на заветната цел. Скоро щеше да е при нея, да се обърне и да плува обратно, с което мисията щеше да е изпълнена. Това бе последния му шанс да стигне там, тъй като трябваше да си ходят същия ден.
Той увеличи темпото, вдишвайки и издишвайки по-бързо, дъното остана по-надолу от него, все така кристално ясно, така че виждаше и последната песъчинка на него. Оставаха не повече от десет метра до шамандурата сега, когато дъното изведнъж изчезна от погледа му. Той неволно се спря и се взря с очилата надолу. Виждаше се смътна черна тъмнина точно под него. Какво ли бе станало? Може би нов пояс от водорасли, а може би бе достигнал дълбочина от десет метра, когато дъното няма как да се види, дори и в такова чисто море като това.
Пое отново въздух и се спусна напред. Сега изведнъж искаше да стигне шамандурата, колкото се може по-бързо и да се връща веднага обратно. Не можеше да си обясни защо, факта, че не виждаше дъното вече, му се отрази по този начин. Оставаха не повече от 3-4 метра до шамандурата, когато изведнъж сърцето му заби силно и бързо. Той спря озадачен и напрегнат. Нямаше време да мисли защо това се случваше, защото сърцето му заблъска силно в гърдите и болезнено се заудря в плътните пластове море навсякъде около него. Усети лицето си да изтръпва, съпроводено от две ръце, които го хванаха за гушата и го стиснаха. Той се обърна трескаво към брега и го видя далече. Хората пъплеха, като че бяха лилипути, чадърите приличаха на топлийки. Слънцето светеше силно, а на небето нямаше никакъв облак. Той усети, че се задушава, а сърцето му биеше все по-силно и по-силно. Нямаше смисъл да маха с ръце. Докато разберат правилно сигнала му за помощ, щеше да е вече късно. Ако извикаше, нямаше да го чуят. Реши да се обърне по гръб и да си почине, но сърцето му заби още по-силно и по-бързо. Болеше го и му се стори, че всеки момент може да се пръсне. Изведнъж го прониза осъзнаването, че ще умре там, на няколко метра от така желаната шамандура в прекрасен слънчев ден и светът щеше да продължи своя ход - безразличен слънчев и щастлив без него. Щастлив, с изключение на жена му и дъщеря му.
Тази мисъл го накара да направи всичко, което може, защото нямаше никой друг, който да му помогне в този момент. Обърна се по корем и загреба към брега. Дъното бе огромна черна дупка, която като че искаше да го погълне и да заглуши завинаги биещото му сърце. Той затвори очи и се плъзна отново напред. Усети, че се придвижва напук на всичко, а така вече не виждаше черната дупка, зейнала под него. Пое дълбоко въздух и пак се спусна напред. Реши да се опита да диша много равномерно. Ако не друго, поне се придвижваше към брега, където го чакаше тя. Силата на волята му, като че започна да дава плодове. Той плуваше равномерно напред, а всяка идваща зад него вълна, му даваше нов тласък към брега. Сърцето му забави ход, но остана все така силно, биещо в гърдите му. Брегът наближаваше. Той погледна през очилата и видя отново дъното, все така чисто и сияещо със слънчеви сенки, които се преследваха една след друга. Той се усмихна и си помисли: няма да е този път, слава богу. Щеше да има още живот за него и щеше да бъде част от прекрасния слънчев ден. Щеше да излезе на брега и мисията щеше да е почти изпълнена. Скоро наближи първата шамандура и водораслите. Този път ги погледна, все едно бе част от тях, все едно се бе върнал от разходка из зелените гори под водата, където можеше да остане завинаги.
Излезе на брега, леко олюлявайки се. Бавно отиде до жена си, която бе седнала и го гледаше напрегнато.
- Май стигна доста далече? – попита тя.
- Да – каза той като се строполи върху хавлията си. Чувстваше се отпаднал, но сърцето му биеше силно и равномерно.
- Случи ли се нещо? – запита тя.
- Просто малка разходка малко по-навътре – каза той – казах сбогом на морето, засега.