Среща с баракуда

Някога в далечната 1995 бяхме решили да отидем на море, аз и двама мои колеги от университета, които още бяха известни като Гологлавия и Голямата Носовка. Как те получиха своите прякори е дълга история.
Това, което има някаква връзка с разказа е, че вторият избягваше да плува по гръб, защото спасителите се бъркаха и даваха сигнал за акула, а първият винаги отиваше на море без приятелката си за дадения момент, защото се надяваше да удари нещо на място и само след неуспех и се обаждаше по телефона и тя пристигаше за да спасява сухия режим. Аз нямах приятелка, която да чакам и можех да плувам по гръб, без да предизвиквам допълнителни усложнения, така че се наслаждавах на престоя си в студентския лагер „Академика” близо до студентския лагер „Ботев”, разположени в някога много тъмния участък между Равда и Несебър.

Началото на престоя ни започна многообещаващо. След чакане от около 3 часа да ни дадат ключове за бунгалото, отидохме да видим дома си за следващите 10 дена и видяхме, че единия прозорец бе разбит частично, до степен до която, предполагам един себеуважаващ се крадец не би се и поколебал да продължи. Като споменахме за този проблем на администраторите там, ни обясниха, че всъщност e имало кражба точно в това бунгало в предходната на нас смяна, но ние да не се безпокоим. Вероятността да бъде разбито същото бунгало била много малка. Разбира се, такъв незначителен факт въобще не можеше да ни обезпокои. Влязохме в бунгалото и започнахме да си оправяме багажа. След около 5 минути погледнахме едновременно какво прави другия и видяхме, че всеки държеше чифт непрани чорапи. Там всеки един от нас бе решил да повери скромните си средства за 10 дни, които изключваха много неща, едно от които бе вземане на такси. Още от началото двамата ми съквартиранти съставиха програма за прекарване на деня която изглеждаше горе-долу така: 11.00 – ставане; от 11.00 до 12.00 сутрешни процедури, тоалет и т.н., от 12.30 до 13.00 подготовка за плаж, 13.30 – 14.00 – ходене пеш до Несебър за да се донахраним след скромния обяд в стола. 14.00-14.30 – обяд отново. 14.30 – 15.20 пристигане в Слънчев Бряг – там ходехме на плаж в компанията на небългарски говорещи типове на шезлонги с всякакви екстри за предотвратяване на слънчев удар и изгаряне. След 2 часа там под яркото слънце (ние бяхме единствените незащитени от всякакви лъчи и топлини, поради цените на чадърите, шезлонгите и другите екстри) следваше завръщане в Несебър. Оттам пеш, разбира се, до лагера. В 17.00 – местен лагерен плаж до 18.30. В 19.00 – вечеря в стола на лагера. 20.00 – донахранване в Несебър. След това следваше разхождане в Несебър до 22.00. После с рейс до Слънчев Бряг и след това в дискотека от типа на „Айсберг” (не знам дали я има още). Някъде към 1.00 през нощта завръщане в Несебър (пеш) – такситата биха изчерпали финансите ни само за едно пътуване. След това завръщане в лагера и оттам на дискотека в самия лагер – някъде от 2.00 до 5.00 сутринта. След това спане до 11.00 и после отново. Тази скромна програма трябваше да бъде спазвана до последната точка. Естествено моето съгласие не бе предвидено. Аз като нов в компанията им трябваше да спазвам установените правила. Само след 2 дни обаче се предадох, в смисъл, разболях. Вдигнах температура и легнах на легло. Суровият режим на циркулиране между изброените точки предизвика бунт в цялата ми душа и организъм и трябваше да вдигна бяло знаме. Естествено и двамата погледнаха на моето нещастие присмехулно. Бе ми изнесена лекция за това, че не ставам за никакъв лагер, че трябвало да им кажа, че не мога да се справям с дълго ходене, че ме отегчава черната музика, и че в Айсберг, най-много от всичко към 1 през нощта искам отдавна да съм заспал. Аз им казах, че толкова мога и въпреки, че съм малцинство, имам известни права дори и те да бяха да остана на легло и да боледувам на спокойствие.

Този малък скандал даде начало на нов период на отношенията ни в лагера. Те казаха, че не съм малко дете и мога и сам да се гледам като съм болен и заминаха на следващия ден в обиколки на близките местности, а аз с наслада се отдадох на почивка. Температурата малко ми пречеше да прекарвам самотата си по по-добър начин затова се разходих из района в търсене на някаква медицинска помощ. Попаднах на майка – студентка, която разхождаше малкото си дете. Тя бе и моето спасение, защото ми каза точно какво да пия, за да се възстановя бързо и даже ми даде няколко хапчета за начало. Аз и благодарих и след около два дни лечение бях доста по-добре. Тогава точно моите хулители вдигнаха температура и се строполиха в хоризонтални позиции на леглата, а аз реших да се огранича с плажа в района на лагера. Явно програмата се бе оказала прекалена дори и за такива печени гларуси като тях.

- Не ходи там - ми каза Голямата Носовка - четохме във вестниците, че в залива на лагера е забелязана баракуда.

- Е и какво от това – казах аз.

- Ами как какво – допълни Гологлавия – може да те изяде – а после кого ще обвиняваме, че не се справя с нашия режим, а?

- Едва ли точно мен ще изяде – казах аз.

- Всички така си мислят, докато не бъдат изядени – каза Голямата Носовка и направи гримаса. Да не мислиш, че тези дето акули са ги изяли са знаели за това?

Тук трябва да отбележа, че в резултат от реакциите на хората към плуването му по гръб Голямата Носовка бе развил фобия от акули.

- Абе остави го да върви – добави Гологлавия – то както се е видяло няма да има мацка в леглото ми, ами да се обадя на мойта, че да ме подкрепи. Таман ша спи в неговото легло.

Последната реплика ми прозвуча малко грубо. Не че се засегнах много, но да бъда изпратен на смърт с такива думи на явно безразличие, това бе малко много за мен. Затова реших да си направя по-дълга разходка до плажа и многото му вълноломи. Отидох до най-близкия и видях, че е пълно с хора във всякаква форма на голота и с тела лъщящи на слънцето като тюлени. Сметнах, че ще е по-добре ако плувам по-късно, когато има по-малко хора на плажа. Много обичам самотното плуване, когато аз и морето сме едно. Тогава намирам себе си там – в малките рачета в черупки на охлюви, в леко движещите се пясъчинки с идването и оттеглянето на прибоя. Мога да плувам навътре докато не започна често да срещам медузи и после да плувам обратно и да се съсредоточа в това да не бъда ужилен по пътя до плажа. Седях и гледах как вълните идваха една след друга и се разбиваха в краката ми като ги оплискваха с нежни пръски. След това се оттичаха и оставяха след себе си зрънца от пясък и малки водорасли. Изтегнах се на една удобна скала и скоро се унесох в сън. Лекият бриз галеше кожата ми, а свежия морски въздух напоен с йод и мирис на водорасли ми подействаха като пълна упойка. Когато се събудих разбрах, че съм изгорял и че влизането в морето няма да е най-добрата идея. Бе вече седем часа вечерта, а от това следваше че трябва да се ходи на вечеря. Общо взето колкото и да се променя човек, нещо от преди остава и навика да вечерям в лагера, въпреки че бе новопридобит, бе един от любимите ми. Видяхме се в стола с другите двама. Те ме огледаха подигравателно.

- Нещо страни от нас май, а? – каза Голямата Носовка

- Да не си ходил на среща с баракудата – попита Гологлавия.

- Не съм, но ще отида – отвърнах аз.

- Ама ти сериозно ли? – запита Гологлавия – да звъня тогава на мойта да идва.

- Аз си мислех, че вече си и звъннал вече.

- Не е така приятел – каза Гологлавия – приятелите преди всичко.

- И преди жените дори – допълни Голямата Носовка.

- Ти да не се засегна от одеве? Майтап да става – додаде Гологлавия. То вярно и ние не сме съвсем наред след тия дни, ама шъ съ опрайм.

- Лекувате ли се – попитах ги аз.

- То нашто няма лечение. Трябва да се поосвестим малко и пак напред – отвърна Гологлавия.

- Аз мисля да плувам тази нощ – внезапно казах аз.

Не знам защо го казах. Може би консуматорския им подход към любимото ми море ме принуди да изтърся нещо нерационално и авантюристично.

Двамата ме огледаха изпитателно.

- Ти малко си се чалнал май – каза Гологлавия. Какво толкова има в нощното плуване.

- Слушай R.E.M. – Night Swimming. Там е отговора – казах аз.

- Не е лошо парчето – каза Голямата Носовка.

- Лошо или добро – аз искам да имам внуци – каза Гологлавия. Затова и работя по въпроса. Първо трябва да дойдат децата, после децата на техните деца. Ама мацките нещо не са ми навити тук.

- Може би като ни виждат тримата малко се плашат. Като го изяде него баракудата, ще имаме по-голям успех – каза Голямата Носовка

- Кутсуз си ни ти – отбеляза Гологлавия – миналата година още първия ден бях забил едно девойче, ама сега имам само няколко отказа. По-добре иди поплувай с баракудата, ако те нападне, плувай обратно. Ако оцелееш, ще си герой, ще те пишат в местния вестник и ще ни посочиш като верни приятели. Рейтингът ще ни се качи и успеха пак ще ни навести.

- Мерси за благословията – отвърнах и станах от масата.

- Къде отиваш? – попита ме Голямата Носовка

- При Баракудата - отвърнах.

След което бързо излязох от стола. Вече не можеше да има връщане назад. Бях говорил твърде много по въпроса и това, което тръгна просто като реплика, се бе превърнало във въпрос на чест. Изчаках да стане още по-късно и към 9 вечерта си облякох банските, сложих си и късите панталони отгоре за прикритие и с кърпа в ръка тръгнах към плажа. Всеки срещнат можеше да си помисли, че отивам до душовете, докато аз само смятах да мина покрай тях и да отида на плажа. Плажът изглеждаше празен. Бе наистина много тъмно, а светлини имаше само от отдалечените барчета. Нагазих в пясъка и си свалих сандалите. Пясъкът бе студен под краката ми. Мина ми мисъл през главата, че няма да мога да видя разните отпадъци от плажувалите следобеда и мога да се набода на стъкло, но после тази мисъл бързо изчезна като се заслушах в нежния прибой и видях как морската пяна се разлива до краката ми почти смътно открояваща се огряна само от луната. Оставаха ми само няколко крачки още. Усетих как сърцето ми заби. И преди бях плувал нощем. Щях да мога да виждам пред себе си защото имаше пълнолуние и луната оставяше лунна пътека точно пред мен, която изчезваше в хоризонта. Изглеждаше като пътека, която трябва да се последва, пътека постлана с лунно злато. Не бях решил колко далече да плувам. До шамандурата бе малко, до варелите навътре, които маркираха границите на залива твърде далече. Някъде по средата бяха медузите, които нямаше как да видя, но щях да усетя когато ме ужилят. Въобще перспективата не изглеждаше изцяло привлекателна, като се има пред вид, че някъде в този район, плуваше и баракудата, ако въобще я имаше. Оставих сандалите си на няколко крачки от мястото, което достигаше прибоя и навлязох във водата. Изведнъж почувствах как отново се сливам в едно с морето. Водата бе топла като чай, а нощта спокойна и тиха. В ушите ми зазвуча Night Swimming – night swimming deserves a quiet night.
I’m not sure all these people understand.

………… the recklessness of water… they cannot see me naked……Последното ме накара да се усмихна. .... Could not describe night swimming... Още няколко стъпки и водата бе до кръста ми. Ходилата ми стъпваха върху равен пясък без счупени черупки на миди или рапани Бях се постарал да избера място, където бях влизал през деня и знаех, че няма и камъни на дъното. След това поех дъх и се пуснах плавно по пътеката. Морето ме прие и аз поех към луната. Поемах дъх и се плъзвах надолу. Плувах бавно бруст, а ръцете ми правеха широки вълни пред мен. Правех няколко движения и после спирах и се оглеждах и ослушвах. Нощта бе безмълвна освен приплясването, което правеха малките вълнички. Скоро бях до шамандурата и си мислех да продължа нататък, когато чух ясно силен плясък някъде до мен. Огледах се трескаво, но не видях нищо. След това отново го чух. Като че бе от голяма риба, която искачаше от водата и после падаше обратно с цопване. Без да чакам да разбера повече, се обърнах и заплувах най-бързия кроул, който съм плувал през живота си. Стигнах до брега след доста повече загребвания, обаче – морето както винаги не искаше да се раздели с мен. Излязох на брега задъхан и клекнах. Дишах тежко, но се почувствах щастлив. Не бях устоял на тръпката. Отново бях станал част от великото тайнство на морето и може би бях срещнал, а може би не, един от неговите страховити обитатели – баракудата. Затърках се с кърпата, която бях взел, за да се сгрея, после отидох до душовете и си взех дълъг душ. В съвсем добро настроение се върнах в бунгалото като вътрешно се смеех на себе си и страховете си. Бях сигурен, че бях изтълкувал плясъка погрешно. Можеше и да го е направила шамандурата, или просто вълна да се е ударила в друга. С тези мисли и лека усмивка на лицето влязох в бунгалото. Двамата вътре ме гледаха много странно от леглата си.

- Какво има? – попитах аз. Нещо не е наред ли?

- Ама ти си ходил и се върна – зяпна Гологлавия.

- Как е баракудата?­ – попита Голямата Носовка и леко потрепери

- Поиграхме си малко във водата – отвърнах аз, като се опитвах да не се смея – и след това я пуснах обратно.

- Ама ти сериозно ли? – запита Голямата Носовка – няма как да си я хванал.

- Хванах я и още как.

- Като си я хванал защо я пусна обратно – подигравателно каза Гологлавия.

Защото искам и утре да се срещнем с нея – казах им, легнах в леглото и веднага заспах. В мига, в който затворих очи се потопих в морето, в приглушената лунна светлина и леките вълни. Плувах все напред, а лунната пътека ме приканваше да навлизам все по-навътре и по-навътре. Водата ме обливаше и масажираше тялото и лицето ми. След около 100-на маха спрях и се обърнах по гръб и се отпуснах в най-мекото анатомично легло на света. Отворих очи, а солената вода ги подразни леко като навлезе малко в тях. Луната грееше точно над мен оградена от безброй звезди. Бе така спокойно и тихо. Виждах всички познати на мен съзвездия – Голямата мечка, Малката мечка, Орион и тогава в лекия плясък на вълните зазвуча night swimming deserves a quiet night...
I’m not sure all these people understand...